Кога губим смисъла и желанието да живеем

Преди няколко дни бяха оповестени данни от проучване на Евростат - статистика за броя самоубийства в цяла Европа през последните 10 години.

Колкото и тежка от чисто човешка гледна точка да е темата, не бива да се мълчи. Защото веднъж на десет години се говори за проблема на отчаянието и обезсмислянето на живота, въпреки, че този проблем отнема толкова човешки животи, колкото и катастрофите по пътищата. Според мен има нужда от точно толкова гласност.

Как човек стига до такова себеотричане и отчаяние

Ние хората имаме едно-единствено желание - желанието да бъдем щастливи. Това, което обикновено правим е да си начертаем карта за постигане на благополучие. В тази карта ние си набелязваме цели. Всеки един от нас има програми от поведения, които пробва, за да постигне целите и желанията си. Ако едната не проработи, залагаме следващата, ако и тя се окаже неефективна, ние пробваме дотогава, докато нещо от арсенала ни сработи.

Какво се случва, ако не успеем, макар и да сме приложили всичките си знания?

Има хора, които търсят помощ отвън. Решават, че е необходимо да си добавят нови стратегии. Друга част от нас решават да спрат дотук с опитите и че могат да живеят и без набелязаната цел.

За съжаление има и трети вид хора. Те изчерпват целия си ресурс, не търсят помощ отвън, защото са убедени, че няма кой да ги разбере като същевременно не могат и да се откажат от целта, защото им е жизненоважна. Картината при тях се утежнява и от факта, че всеки неуспех причинява болка. А техния живот се превръща в низ от неуспехи и болка.

Е ако всичко е провал, ако всички пътища водят до никъде, ако усещането за щастие е непостижимо, а присъства само болката, ако нямаш подкрепа, а имаш самота. Не си струва да удължаваш страданието и отчаянието с години! Изход няма, единственият изход е смъртта - така мисли онзи, който губи смисъла.

В едно такъв човек е наистина прав: нещо трябва да умре. Това може би е връзка, която трови живота му, може да са убеждения, които са се оказали неползотворни и са го довели до крах, това може би е начинът, по-който е реагирал досега. Понякога това може да е и самата цел.

След като осъзнае какво иска да ”умре” в него или в света му символично, то е важно да се заеме с това отмиране възможно по-скоро. Понякога човек не знае какво ще запълни празнината  в живота му. Това е съвсем нормално. Необходимо е обаче да помним, че в природата няма празни пространства.

Та, в мига, в който се отървем от старото и ненужното, новото ни намира само.
Просто освободете място.